Граждански арест или саморазправа?

„Граждански арест“ е израз, който не съществува в българското законодателство. Той е буквален превод на англосаксонското citizen’s arrest и се използва единствено в говоримия език и в медиите. Правният институт, който стои зад него е уреден в чл. 12а от Наказателния кодекс (НК).

Смисълът на този текст е ясен: държавата признава, че не винаги може да бъде на мястото на престъплението в момента на извършването му. Точно и заради това допуска гражданите да задържат дееца, като им гарантира, че няма да носят отговорност за причинените при гражданския арест вреди. Тази гаранция обаче не е безусловна.

Този материал обяснява кога намесата на гражданина е правомерна и къде минава границата на допустимата сила?

Какво ни казва чл. 12а от НК?

Разпоредбата на чл. 12а от Наказателния кодекс гласи:

„(1) Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.

(2) Необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случаи наказателна отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.“

Систематичното място на текста не е случайно. Той стои непосредствено след неизбежната отбрана, сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност на деянието. Действията на задържащия външно осъществяват признаците на престъпен състав — телесна повреда, противозаконно лишаване от свобода, повреждане на имущество, но не са престъпление, защото са насочени към съдействие на органите на властта.

Текстът на чл.12а от НК е въведен през 1997 г. и следва до голяма степен модела на руското наказателно законодателство. Преди това правото на гражданите да залавят престъпници се извеждаше по тълкувателен път от върховната съдебна инстанция, а опит за уредба беше правен и по отменения Наказателно-процесуален кодекс от 1974 г. Класическите учебници по обща част, писани преди 1997 г., разглеждат въпроса именно като нерешен от закона проблем — обстоятелство, което обяснява и колебанията в днешната практика.

Nota Bene! В правната теория срещу самата дума „задържане“ в чл. 12а от НК се отправят сериозни критики, тъй като тя се смесва с процесуалната принуда по НПК и с полицейското задържане по ЗМВР: институти с напълно различен режим. Предлага се терминът да бъде заменен със „залавяне“, за да се разграничи фактическото ограничаване от властническата мярка.

Граждански арест, неизбежна отбрана и крайна необходимост.

Трите института често се смесват, включително в обвинителните актове. Разликите обаче са принципни и определят изхода на делото.

Неизбежна отбрана (чл. 12 от НК). Изисква се непосредствено противоправно нападение, което е започнало и още не е завършило. Целта е отблъскване на нападението. Ако нападението е трайно прекратено и увреждането настъпи след това, неизбежна отбрана няма. Повече информация за неизбежната отбрана може да прочетете в специалния ми материал по темата – тук.

Задържане на престъпник (чл. 12а от НК). Тук нападението вече е приключило. Целта не е защита, а предаване на дееца на органите на властта. Именно затова пределите на допустимата сила са по-тесни, отколкото при отбраната.

Крайна необходимост (чл. 13 от НК). Няма нападение, а състояние на опасност, и вредата се причинява на трети лица, които нямат отношение към нея. Изисква се причинените вреди да са по-малко значителни от предотвратените. Повече информация за крайната необходимост може да прочетете в специалния ми материал по темата – тук.

Четирите условия за законен граждански арест.

Условията по чл. 12а, ал. 1 от НК са кумулативни, тоест всяко едно от тях трябва да е налице. Отпадането само на едно от тях лишава задържащия от закрилата, която законът му дава.

Лицето действително да е извършило престъпление.

Правото на задържане се отнася само до лице, извършило престъпление по НК, включително когато то е останало на стадий опит. Задържане заради административно нарушение — неправилно паркиране, нарушение на общинска наредба и др., не попада под закрилата на чл. 12а от НК.

Nota Bene! Буквалното тълкуване на израза „извършило престъпление“ би означавало да се изисква влязла в сила присъда, което е невъзможно в момента на залавянето. Затова се приема, че се има предвид лице, извършило общественоопасно деяние.

Практиката обаче държи на висок стандарт на увереност: гражданинът трябва да е бил убеден въз основа на конкретни факти: заварване на местопрестъплението, посочване от свидетел, явни следи от престъплението. Абстрактно подозрение не оправдава задържането на гражданин.

Пример: Не е допустимо да задържим лице за което имаме подозрение, че е ограбило магазин, освен ако не сме се уверили, че това е така – видяли сме го как слага продукти в чантата си, без да минава през каса или магазинерът ни подвикне, че трябва да задържим бягащия крадец.

Основанието отпада и когато наказателното преследване вече е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Тоест, не е възможно да задържим лице, което е извършило престъпление преди години.

Задържането е с цел предаване на органите на властта.

Действията трябва да са мотивирани единствено от намерението деецът да бъде предаден на полицията. Ако водещият мотив е отмъщение, „урок“, публично унижение или заснемане на клип за социалните мрежи, деянието губи правомерния си характер. Тук съдът изследва не декларираната, а действителната цел и тя се извлича от самите действия: колко време е минало до обаждането на полицейските органи, какво е съобщено на място, какво е било заснето и къде е публикувано.

Да няма друг начин за задържане.

Причиняването на вреди е крайна мярка. Ако самоличността на дееца е известна, той не бяга и няма опасност да се укрие, употребата на сила е незаконна. Достатъчно е да бъде подаден сигнал. Това условие се проваля най-често при така наречените организирани акции, при които лицето е било предварително установено и издирено.

Пример: Виждаме лице да слага бутилка скъп алкохол в пазвата си. Ние му казваме: Стой, изчакай, ще се обадя на полицията. Лицето се съгласява и остава на място, без да оказва сила или да се опитва да бяга. В този случай ние нямаме основание да му причиним вреди, да го завържем или да го съборим на земята.

Предотвратяване на друго престъпление

Законът изисква задържането да цели и пресичане на възможността деецът да извърши нови престъпни актове. В теорията това условие се разглежда като произтичащо от самото предаване на органите на властта и се критикува като излишно, но остава изискване на текста и подлежи на доказване.

Границата на силата: „необходими мерки“ и абсолютна необходимост

Съгласно чл. 12а, ал. 2 от НК превишаване има в две самостоятелни хипотези: при явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на престъплението и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. Втората хипотеза често се пропуска, а тя е самостоятелна — прекомерната вреда е достатъчна дори при тежко престъпление, ако не е била нужна.

Критериите за преценка са два:

• Характер на обществената опасност — качествената страна, която се определя от засегнатото обществено отношение.
• Степен на обществена опасност — количествената страна: размерът на вредата, начинът на извършване, обстановката, упоритостта и съпротивата на дееца.

Пример: Причиняването на тежка телесна повреда на лице, извършило дребна кражба е явно несъразмерно. Същата повреда при обезвреждане на въоръжен грабител, който оказва съпротива, се преценява по съвсем различен начин.

Използването на подръчни средства за обездвижване: връзване на ръцете, притискане към земята е допустимо, доколкото е насочено към предотвратяване на бягство и се преустановява веднага след постигане на целта.

Полезен ориентир дава и стандартът за употреба на сила по чл. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, който изисква силата да е абсолютно необходима. Този критерий е възприет и в българското законодателство за полицейските органи. Щом за обучен служител прагът е „абсолютна необходимост“, за случаен гражданин при граждански арест, той не може да бъде по-нисък.

Nota Bene! Всяко насилие, упражнено след като лицето вече е обездвижено и не оказва съпротива, автоматично излиза извън защитата на чл. 12а от НК. Законът защитава залавянето, не улично правораздаване!

Мнимо задържане.

Мнимото задържане е хипотеза на фактическа грешка по чл. 14 от НК. То е налице, когато гражданинът действа добросъвестно, но погрешно приеме, че:

• задържаният е извършителят: например при припознаване;
• деянието е престъпление, а то в действителност не съставлява такова;
• престъпление е извършено, но наказателното преследване вече е погасено по давност.

Грешката изключва умисъла. Ако самото незнание не се дължи на непредпазливост, отпада и непредпазливостта — тоест отговорност изобщо не се носи. Ако обаче грешката се дължи на прибързаност и на липса на елементарна проверка на очевидни факти, задържащият може да отговаря за непредпазливо престъпление, доколкото такова е предвидено.

Пример: Мъж чува вик „Дръжте крадеца!“ и поваля първия тичащ човек, когото вижда. Оказва се случаен минувач. Дали ще се стигне до обвинение, зависи от обстановката: колко ясно е било посочено лицето, имало ли е време за преценка, какви удари са нанесени и какво е направил задържащият веднага след като е разбрал за грешката.

Когато заловеният е дете или невменяем

Това е хипотезата с най-висок риск и най-често се пропуска. Режимът е различен според възрастта и затова я разглеждам поотделно.

Малолетни и невменяеми: чл. 12а от НК не се прилага

Малолетните лица (тези под 14 години) са наказателно неотговорни. Невменяемите също. Формално те не са „извършили престъпление“ по смисъла на НК, а общественоопасно деяние. Затова закрилата на чл. 12а от НК спрямо тях не се прилага пряко. Това е една от причините в доктрината да се предлага текстът да говори за „лице, извършило общественоопасно деяние“.

Nota Bene! Деянието на малолетния не изчезва от полезрението на закона — то се третира като противообществена проява и по него се води възпитателно дело по реда на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Какво представлява това производство, кой налага мерките и какви са те, съм разгледал в отделна публикация: Противообществени прояви.

Какво остава на гражданина в такъв случай:

• Неизбежната отбрана по чл. 12 от НК е приложима, защото тя изисква противоправно нападение, а не престъпление. Отбраната срещу нападение от малолетен или невменяем е допустима, докато нападението трае и е в съответните предели.
• Крайната необходимост по чл. 13 от НК може да обхване случаите, в които вредата се причинява, за да се спаси застрашено благо, при условие че причиненото е по-малко значително от предотвратеното.

Чл. 86, ал. 6 от ЗМВР забранява използването на физическа сила и помощни средства спрямо видимо малолетни лица и бременни жени, а сходна забрана се съдържа и Законът за частната охранителна дейност. Щом законът не допуска физическа сила и помощни средства за обучен служител, трудно се защитава тезата, че е допустимо за случаен гражданин.

Защо институтът „граждански арест“ е рядко приложим в практиката?

Въпреки че текстът съществува от 1997 г., случаите, в които подсъдим е оправдан именно на това основание, са единици. С други думи, граждански арест рядко се оказва щит в съдебната зала. Причините са няколко:

• Институтът е нов и слабо разработен. Класическите учебници по обща част са писани преди въвеждането му, а практиката по него остава оскъдна.
• Терминологично объркване. Понятието „задържане“ в чл. 12а от НК влиза в противоречие с други закони, където същата дума се свързва само с властнически правомощия.
• Високият стандарт на увереност. Изисква се убеждение, основано на конкретни факти, а не подозрение.
• Липсата на „уплаха или смущение“ като основание за ненаказване — за разлика от неизбежната отбрана.
• Доказателствената тежест. На практика задържащият трябва да установи отрицателни факти: че не е имало друг начин за залавяне и че не е действал с цел саморазправа.

В доктрината се обсъждат и конкретни предложения: използване на по-широкия израз „лице, извършило общественоопасно деяние“, отпадане на изискването за предотвратяване на друго престъпление като самостоятелно условие и въвеждане на смекчаващ режим, аналогичен на този при неизбежната отбрана.

Заключение

Правосъдието не се раздава на улицата. Чл. 12а от НК е признание, че държавата не винаги може да бъде на място навреме, но граждански арест не може да е параван за извършване на насилие. Границата минава там, където целта се измести от предаването на органите на властта към наказването на заловения. Именно затова публичният линч, унизителният клип и ударите след обезвреждането извеждат деянието извън закрилата на разпоредбата, независимо какво е извършил заловеният.

Основната слабост на института не е в текста, а в положението на този, който се позовава на него. Той трябва да установи отрицателни факти в производство, в което вече е обвиняем. Това обяснява защо разпоредбата съществува от близо три десетилетия, а практиката по нея остава оскъдна.

За консултация и защита по наказателни дела можете да се свържете с кантората.

Настоящата статия има информативен характер и не представлява правен съвет. Посочените примери са илюстративни и почерпени от практиката, но всеки случай се преценява по конкретните му обстоятелства и сходни казуси могат да имат различен изход.

Разгледайте и останалите публикации в блога, както и материалите в категория „Наказателно право“.